...смъртта витае наоколо..усещам я, майка ми я усеща - не можем я прогоним въпреки усилията
тя идва да прибере следващия в списъка си... въпрос на часове...най-много дни
трябва ли да ми е тъжно.. понеже това, което ще прибере със сигурност отдавна не е съществото, което познавам и обичам...
суха обвивка и празен поглед вперен в стената...чакащ, помръкнал..
ето сега разбирам думата помръкнал....виждам как живецът е погубен, свещта е тлееща и загасва
труден момент... сбогуване... знаеш, че повече никога няма да видиш това същество, не знаеш какво да кажеш, направиш, няма как да се направи по-поносимо, няма как да се отнеме болката, няма как да запазиш самообладание за очакващото те погребение....ужасно жестоко може да се стори на някой да планираш ритуала, докато човекът още диша.... сякаш приканяш смъртта му
иска ми се да попитам нещо последно, но знам, че няма да бъда чута, разбрана, няма да ми бъде отговорено...а просто искам да знам дали Там вече я очакват тези, за които толкова месеци споменаваше и сред които живееше...
Моята баба.. трябва да не страдаме прекалено, за да я пуснем да си ходи по-лесно; не трябва да я задържа мъката ни..
тя негодуваше, че нейният баща (покойник от десетилетия) не искал да я пусне в стаята, която й бил приготвил...само й я показал и тя оттогава така лелееше за нея - описваше я...та искам просто да знам дали вече има позволение да обитава приготвеното й местенце...



ех.. винаги ли ще е така трудно?